Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.06.2017 11:27 - Баба ми...
Автор: toross Категория: Политика   
Прочетен: 2712 Коментари: 2 Гласове:
9


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

image

Баба ми с двете си дъщери и дядо през 1943 год.

image
Баба ми /вдясно/ с първия си внук/големият ми син/ през 1987 год. Годините на изпитания са оставили следи...


Баба ми…

Баба ми, Радка Георгиева Джавезова, по баща – Нинова е родена 1906 г. в с. Торос, бивша Луковитска околия, по майчина линия родственик на Трифон Кунев, по бащина – на Христо Чернопеев. Завършва педагогика във Виена и цял живот работи като учителка. Обичаше даскалската професия до болка. Дядо ми Манол Стоянов Джавезов също бе даскал. И двамата владееха по няколко езика.

Беше неординерна, релефна, запомняща се жена. С уникална съдба. Била е рядко красива на младини, а завърши живота си в лехите на двора, сред домати, пипер, чубрица и зелен фасул. Изписвала си дрехи от Европа, а в лагера в село Босна се радвала на гумени галоши и изпокъсана ватенка.

За разлика от общоприетото сега мнение, баба ми, поне пред мен /тя ме отгледа до 8 клас/ винаги е говорела свободно за преживяванията си по време на комунизма, за престоя си в лагерите, макар и само за по-малко от година /по мои сметки е прекарала около 11 месеца/. Съжалявам, че не я записах, че не документирах разказите и`, въпреки че имах възможност/тя почина на 87 г. през 1993 год./.Настоящият ми разказ е по спомени и откъслечни записки, както и нейни писма, които пазя.

Преди 9.9.1944 г. баба и дядо се движат в средите на интелигенцията, на офицери /дядо бе запасен поручик/, на поети и писатели, художници /Трифон Кунев я  запознава с Й. Йовков и Илия Бешков, с чийто брат Иван са особено близки/. По убеждения дядо ми е сговорист, привърженик на Ляпчев, а баба не е имала категорични политически пристрастия, въпреки че баща и`,  прадядо ми Георги е бил симпатизант на Ал. Цанков. Комунистическият преврат ги заварва като учители, мисля в Костенец или Вакарел, с две момичета – Николина/майка ми/ родена 1936 г. и Бисера, родена 1942 г. По време на изборите за 6 ВНС тя агитира за листата на БЗНС-Никола Петков в Луковитска избирателна околия, където кандидат е чичо и` Трифон Кунев, който пък по време на кампанията е в Софийския централен затвор. Баба е била много красива жена, с впечатлителен дар слово /което запази до края на дните си/ и изглежда тогава се е набила в очите на новите властелини. След като избират Тр. Кунев/27.10.1946 г/ и двамата с дядо  започват пак като  учители в Софийско. Според думите и` умишлено са отишли по далеч от Торос, защото „дядо ти усещаше, че ще стане лошо”.  Семейният им приятел Иван Бешков ден или два преди да го арестуват им е бил на гости, после го съди Народния съд и е екзекутиран. Това оставя тежък усет за настъпващото и при тях. Избягват да се въртят и в София.

През юли или август 1947 год. /били са във ваканция/ баба се прибира в Торос при роднините и децата. Един от местните партийни първенци/не съм записал името/ посещава дома и` с въпроса „Как така сме Ви пропуснали ?...”. След ден или два я извикват в милиционерското управление в Луковит, разпитват я защо е агитирала за николапетковистите, наричали я фашистка, но я освободили. Казала, че нищо лошо не е направила. Като се прибира в Торос започва да подготвя децата си да заминават при дядо ми. Една сутрин в къщи пристигат цивилни с местния милиционер и я канят „за справка” в Окръжното управление в Ловеч. Баба ми разказваше „аз си мислех, че наистина ме викат за справка и ще ме освободят, нямаше заповед, нямаше нищо”. Джипка, милиционер и един цивилен. Спират в Луковит, където я прехвърлят в камион с още десетина жени: „Тогава разбрах, че ще стане лошо”. В Ловеч пристигат вечерта и ги натъпкват в някаква барака двадесетина жени/било е някъде около Покрития мост, вероятно в милиционерското управление./ На другия ден започват да ги извеждат на разпит. Една жена се връща с рани по главата, от които „шуртеше кръв като фонтан”. Били я с обувките и` с високи токчета. Баба ми си сваля нейните и тръгва на разпит боса. Милиционерът, /бил е цивилен/, като я вижда боса направо започнал да я удря, защото „се била изхитрила, ама те можели да бият и без обувки”.  Питал я с кои земеделци контактува в Торос, познава ли разни „фашисти”, защо агитирала за Трифон Кунев, а тя все отговаряла, че е за ваканцията в селото, иначе е учителка с мъжа си в Софийско/дядо ми е бил арестуван няколко дни преди това, но тя не е знаела/.  Пребиват я пак и затварят всички жени в същата барака без вода в адска жена. Вечерта няколко жени припадат, а раните от боя започнали да болят страшно. Тогава някаква лекарка между тях им казала да пикаят и дезинфекцират раните. „Пикаехме в шепи и мажехме раните, а на сутринта като ни отвориха един ни вика: „Я виж, коконите на какво са заприличали…”, разказваше баба след години. От това, което съм записал са били най-различни жени, имало и доста възрастни и съвсем млади момичета. Баба по това време е на 41 години. В Ловеч ги държат два-три дни и ги товарят в камион и ги карат в някакъв манастир до Велико Търново /така и не съм запомнил името, а може и баба да не го е споменавала/. Помнеше добре, че църквата на манастира е била още с иконите и свещниците. Били към стотина-двеста жени. В манастира остават около десетина дни. През цялото време питала за какво е задържана, искала заповед или обвинителен акт да си види причината за  пребиваването. Явно, това е вбесило надзирателите и е пребита жестоко от една жена-надзирателка от Пернишко с гумен маркуч, която и казала: „Щом са те докарали тук, значи има защо…”. След престоя в манастира ги товарят към 100-150 /за броя не мога да съм сигурен/жени на камиони и ги откарват в село Босна, Тутраканско. Малка част от тях освободили.  В  Босна ги „настаняват” в конюшня в края на селото. Леглата били на два етажа, със сламеници. Дали им да облекат някакви стари стражарски дрехи и гумени ботуши. „Нашите дрехи бяха вече изпокъсани и мръсни, но въпреки това си ги „разпределиха”, а на няколко свалиха накитите и ги прибраха, защото били „думбазка глезотия”. Тогава чух за първи път думата”. Още на другия ден ги извеждат на полето да поливат царевица. Едните вадели вода от долапите, впрегнати като коне, а другите правили с мотики вади за водата. После чукат щайги и плетат кошове, маси и столове от върбови пръчки.

Чак след около месец разрешават на баба да напише писмо до децата си, до мъжа си /което така и не стига до него/. По онова време майка е на 11 години и трябва да гледа сестра си на 5 годинки. Без да знаят къде са родителите им. В Торос пуснали слух, че са избягали зад граница, че са убити, че станали шпиони и други подобни шашкании. А баба в Босна, дядо най-напред в Богданов дол, после в Ножарево, Белене…

Най-страшното, казваше баба ми, е бил гладът. На полето им карали някаква бобена чорба във войнишки канчета и по парче хляб, а вечер им давали най-различни боклуци, най-често – гранясала сланина. До края на живота си баба не поглеждаше сланина, въобще избягваше месо, без да е вегетарианка. Отвратила се и когато трябвало от глад да изядат някакво полуразложено магаре. Открили го в края на селото и се опитват да сварят част от месото, а то „миришеше нетърпимо, увоня целия кър, но дъвчехме, бяхме подивяли от глад”. Понякога туркините от селото им носели нещо за ядене, но скоро ги изолирали напълно. Самото село било в равнината, отдалечено от други населени места, до него стигал само черен път. Първата, която се опитала да избяга била някаква Станка от  Ловеч, младо момиче, току-що била женена. Застреляли я до съседно село и докарали трупа и в лагера, държали го за назидание два дни и сутрин умишлено ги прекарвали покрай него за напомняне какво ги чака. Убиецът бил нещо като началник на лагера  - поручик Николов, прост и елементарен тип, някъде от трънските села. Най-често раздавал „правосъдие” с камшик. В лагера всички жени били по политически причини – имало привърженички на Никола Петков, социалдемократки, анархистки, троцкистки, македонки/привърженички на Ванчо Михайлов/… Тук отварям една скоба. По-късно докарват още една жена от Торос, която помня чудесно,  защото бе голям привърженик на „Левски” и живееше до нас – казваше се баба Гета от Гложене, беше женена в Торос, мъжът и се казваше Райко. Та тя е имала роднинска връзка ли, приятелска ли с Менча Кърничева, нещо такова ми се върти в главата. Гета я докарали с някаква Магда, също бежанка от Македония, изглежда е била задържана, когато са ги натискали да се пишат македонци.  От нея за първи път баба научава новини за децата си и за мъжа си, че е изпратен в лагер и той. Помагали си много в лагера с Гета и с други жени, с които си останаха приятелки до края. Една част от тях ги помня доста добре. Идваха, гостуваха на баба или на баба Гета, ще седнат и потъват в спомени, разменят клюки, разпитват се една друга… Даже някъде около 1990 г. идваше една изключително симпатична жена Лили Пиринчева, която е гостувала и преди на гости/запомнил съм я защото и тя бе като майка – аптекарка/.  Та, Лили канеше баба да се снимат в документален филм, който правели за лагерите, но какво е станало не знам – бях вече депутат и не съм проследил историята. Като дойдеше Лили Пиринчева не свършваха приказките/мисля, че живееше в София/, даже по някога си сипваха вишновка и току се разплачат. От техните разговори съм запомнил още няколко жени, с които са били заедно: Елена Баръмова – артистка или певица, Дитрих – дали е била германка или женена за германец/?/, Славова – вероятно става дума за Людмила Славова, социалдемократка. В лагера е била и сестрата на Райко Алексиев, но не си спомням името.

В Босна най-страшното станало зимата на 1947 срещу 1948 г. Настанал страшен студ, единствено им отопление в конюшнята бил метален варел с кюнци, а дърва мъкнели от полето. И пак ги изкарвали да работят. „Гумените ботуши се чупеха като клечки, шинелите ставаха като тенекия” – разказваше баба за ония страшни месеци. Тази зима умират няколко лагеристки от изтощение и студ, сред тях била и някаква възрастна попадия от Троян или Тетевен, която я намират на около километър от селото, буквално замръзнала. Друго младо момиче им споделило още в Търново, че е бременна, в Босна получава кръвоизлив, надзирателите викат помощ чак на другия ден, откарват я в Силистра, но в болницата жената умира. От студа не пламват зарази, иначе през цялото време са се къпали два или три пъти, за сапун и дума не можело да става. От тези времена на баба и остана жесток артрит на ръцете и до края на живота си бе вманиачена на тема чистота - „В такава мръсотия съм живяла…”. По цял ден переше и чистеше, всяка сутрин метеше на кокошките, дори премиташе между лехите в двора с домати, пипер и боб, купуваше огромни количества сапун, прах за пране, веро и спирт, а като варяха ракия с дядо отделяше от първата кофа за „цяр и разтривка”, а всъщност  я използваше за дезинфектант.  Вманиачаването и` на тема чистота бе станало пословично за цялото село – чаршафите се перяха до побъркване, после се гладеха и между тях се редяха стръкове лавандула. Дежурният лаф бе „Да ми е чисто…”.

През цялото време на престоя и` не получава никакво обяснение защо е задържана, в какво я обвиняват, какво е нарушила, пазеше само някакво удостоверение, че в този период е задържана от органите на Първи отдел на ДС – „борба с контрареволюцията”. Значи тази красива учителка, майка на две деца била … контрареволюционерка?! Но не бяха я прекършили – мразеше местните комунисти от все сърце, по едно време/бях вече ученик/, вече като пенсионерка,  я викаха да дава някакви трудодни в местното ТКЗС, за да получи купони за нещо си. Не стъпи нито веднъж, а от пенсията си внасяше някакви пари в касата на стопанството, но не стъпи да работи на кооперативните земи.

От Босна я освобождават лятото на 1948 г. /прекарва 11 месеца и няколко дни/, благодарение на активист от Ихтиман или Костенец, който имал сакато дете, неподвижно и тя ходела да го обучава в тях. Та този партиец се заинтересувал защо даскалицата я няма и като разбрал се разтичал /явно е имал добри връзки/. Освобождават я с десетина затворнички и като се прибрала в Торос децата не могли да я познаят. Майка ми разказваше, че приличала на прокажена – лицето и било в рани, ръцете и треперели, по цели нощи не могла да заспи, бълнувала, дори през лятото ходела с жилетки и все се свивала от студ. Ако някое от децата не било пред очите и десетина минути изпадала в ужас… После времето позаличило травмите.

Запомнил съм ги с дядо вечер все до транзисторчето – въртяха чужди станции, коментираха, поскарваха се за политиката. След 1989 г. баба даже тръгна по митинги. Караха я да говори на митинги в Тетевен, в Ловеч, в Луковит. По времето на кампанията за Велико народно събрание през 1990 г. пак агитираше за Трифон Кунев, но този път за неговия племенник, архитект, който носеше същото име. Отиде си през 1993 г. на 87 г.




Гласувай:
9


Вълнообразно


1. didanov - поздрави за темата
28.06.2017 12:25
и за интересната история на баба Ви. Тези истории остават дълго време скрити за обикновените хора и ако дори го разкажа на моята баба днес няма да ми повярва, макар винаги да ми казвала, че между комунист и партиец разликата е от небето до земята.
цитирай
2. 1997 - Жив разказ за етапа на революционен терор
29.06.2017 18:03
Този етап е страшен, но дава шанс на революцията и не компрометира предимствата й. Дано при капиталистическото здравеопазване доживеем възрастта на лекуваните от социалистическото, че както е тръгнало...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: toross
Категория: Политика
Прочетен: 9542202
Постинги: 935
Коментари: 6147
Гласове: 9515
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031